Когато политиката изчезне

Не знам дали някой въобще е забелязал, че вече не пиша нищо в блога си. Затова обаче има обяснение. Когато започнах преди година този блог, го направих за да наблюдавам българската политика. Повлиях се от многото размножаващи се като гъби полит-блогове които тогава постепенно но смело си пробиваха път изпод шумата на интернет. Казах си, че какво пък, защо да не си кажа мнението и аз.

Беше ми интересно да споделям с читателите си, тези берачи на гъби, които се спираха над моите текстове и ту бяха доволни от плячката, ту се оплакваха, че са попаднали на поредната мухоморка.

За една година обаче се случиха прекалено много неща. Имах невероятния късмет да наблюдавам политиката там, където би трябвало да се ражда: сред младите. Никога не съм се надявал, че политиката е „чиста работа”. Никога не съм и подозирал, че може въобще да не е работа...

Спрях да пиша малко след изборите за европейски депутати. За мен политика, в политическия смисъл на думата, в България окончателно вече няма. За известно време се надявах, че цялата неразбория се дължи на преходния период, че нещата все пак ще се стабилизират. Но, уви, чумата на ирационалния скептицизъм и на хаотичната апатия, смесена с егоизма на съгражданите ни, окончателно превърна българската политика във водевил.

Не съм искал да ставам театровед: исках само да наблюдавам политиката. Днес вече не съм в състояние да реагирам на сюрреализма на обществениците ни: какво по-напред да коментирам – Бойко Борисов ли, Станишев ли, Доган ли... По-добре всички да се хванем и да препрочетем Молиер, че дори и Мариво, отколкото да отделяме от времето си за тези марионетки, които, понеже сами дърпат конците си, не могат да осъзнаят собственото си състояние.

Българската не-политика се превърна в интересен феномен, който не съществува никъде под тази театрална форма. Да, гражданите все още се интересуват от политика, но техният интерес е отрицателен: гледат само повърхността на всичко, което им се предлага, без да мислят нито за собственото си бъдеще, нито истински за себе си. Дайте им обаче да хулят политиката - тогава единственото, което липсва са виковете "Върнете ни парите!"

Европа ли? Това е може би най-хубавото нещо, което се случва на България. Благодарение на корективните инстанции на Европейския Съюз вече не трябва да ни е страх от собствената ни политика. Защото когато боклукът не се подчинява на европейските директиви, Комисията спретва ръкави и го разчиства. ЕС е мана небесна за нашите политици самозванци, защото им позволява да се отдадат изцяло на шоуто си, да загърбят политиката и да си показват костюмите по телевизията. За идеи никой не го е еня вече. Европа или възходът на не-политическото в България.

Що се отнася до мен, все пак си мисля, че ми се иска да наблюдавам тези смехории. Затова не се заричам, че няма да пиша повече тук. Но може би ще се съсредоточа върху по-зрели политически системи, които отдавна са прескочили театралния стадий.

Защо хората не гласуват

Въпросът защо хората не гласуват може да бъде разглеждан под много ъгли. Дали на последните избори хората не гласуваха защото валеше? Защото не се интересуват от политика? Защото са имали да вършат по-важни или интересни неща? Всички тези отговори подлежат на по-задълбочен анализ. Но аз си мисля, че има и един друг фактор който предизвика резултата от последните избори. Хората като че ли все по-малко разбират какво искат да им кажат политиците, не само защото т рядко имат нещо съществено да кажат, а защото все по-често използват неразбираеми думи.

Нека се вслушаме: страшно много чужди думи навлизат в българския. Разбира се, има думи, без които не може. Всеки ще се съгласи: понякога съществуващите думи не могат да опишат достатъчно добре действителността. Понякога действителността има нещо за доописване, а думите, употребявани от всички са немощни. Но модата е по-различна: много хора смятат, че съществуващите думи не могат да опишат действителността, защото всички ги знаят. Колкото по-сложна е думата, която използваш, толкова по-сложно и умно мисленето. Няма значение, че малко хора ще те разберат.

Ето така се получава и разминаването в един вид политическо общуване, в което е по-важно как изглеждаш (сресан и сложен в речта си) отколкото какво казваш. Хората, които не говорят чужди езици започват да те оценяват спрямо сложността на думите ти, защото това е наложено от говорещите общественици. По този начин общуването става съвсем едностранно: от една страна се говори, а от другата само се слуша, но не се разбира. Съответно целият разговор остава на повърхностното равнище на образа, без никога да се стигне до смисъла.

От тук нататък би следвало всеки, който иска да се издигне по някакъв начин в обществото да изкара обучение по този нов чужд език. Това вече се превърна в условие за намиране на работа или за каквато и да е била обществена изява, както едно време се искаше да говориш езици, да владееш компютърни програми или дори да имаш шофьорска книжка. Наистина мисля, при положение, че този вид повърхностно общуване вече е станал закон, че поне обществениците трябва да се запознаят поне с българските думи преди да използват, често по тавтологичен начин, чуждия им заместител.

Малко са, като че ли, тези, които обръщат внимание, но все по-често речта на политиците, социолозите, политолозите или икономистите почва да губи смисъл заради ползването напосоки на чужди думи. Как може да се легализира нещо като абсолютно законно? Как може не само да имаш чувство, но и да имаш сантимент? Нещата съвсем се объркват когато почне да се говори за реални факти, за фундаменталния базис на основата или за различните нива на равнищата.

Може би не съм прав, може би аз самият не разбирам какво точно се казва. Езикът се променя – и слава Богу!, защото той е образът на обществото. Понякога просто нещата, които чувам ми се струват излишни в най-добрия случай, абсурдни – в най-лошия. Какво означава да стартираш посока? Какво означава да поддържаш силна връзка с нивата, които комуникират с хора? Не разбирам. Поне да се използваха правилно чуждиците… Язък.

Това, което трябва да се разбере е, че не е толкова трудно да се използват купища чужди думи, това не прави говорещия по-умен. Чуждиците са проста работа, а този който ги използва погрешно май е … още по-прост.

Комплицираният дискурс не е демонстрация на церебрални умения чиято база е възможността да се адаптираш към факторите интегрирани в професионалните характеристики. Ако искаш да се реализираш може би използването на термини произлизащи от интеграцията на атрактивни чуждоезични реалности в националния и автохтонен език не е най-релевантно. Не е ли по-позитивно просто да бъдеш креативен, без да си амбициран от интеграцията на възможно най-голям брой чужди думи в езика си? Не може ли да бъдеш перфектно разбран като използваш и дискурсът, с който си закърмен? Не е ли възможно да генерираш дебат и без да търсиш на всяка цена да заместиш родната дума?

Да не говорим, че има и риск баба Гена от Бистрица нищо да не разбере от хипер-релевантния ти спийч и да си каже: „Абе, майната му на тоя, нема па да гласувам за него”.

Изборът на народа

Минаха и изборите. Аз останах много разочарован. Да, зная, всички казват, че това се е очаквало. И повечето го казват с омърлушен вид, сякаш ги е яд, че това е станало. Аз все пак се разочаровах, защото си позволих все пак да се надявам на някакво идейно развитие на партиите което ще достигне до гражданите.

Сега се надявам партиите в този им вид да загинат. Не защото разочароваха мен и всички останали, а просто защото всички са губещи. ГЕРБ ще трябва да си скалъпи набързо някаква идеология, защото принадлежността на партията в европейския парламент го изисква. БСП ще трябва да се примири с факта, че лейбъристите или немските социалдемократи с които ще заседава са израснали в нормални демократични условия и не са обременени от длъжността на родителите си – не са закусвали Маркс всеки ден, не са си лягали с омраза към Запада. ДПС пък ще трябва да обясни как така влиза в партия, която е про-федералистка, против разширяването на този етап на Съюза и против прекалено близките отношения с Русия (ДПС май подписа някакъв си енергиен договор преди време...). НДСВ – НДСВ има ли въобще защо да го обсъждаме…

Това – за губещите-печеливши. Що се отнася до губещите-губещи, то аз се надявам, че ще разберат, че под тази форма те вече не трябва да съществуват. Дясното може само да бъде изградено от млади хора – тези млади, от които именно тези десни въобще не се интересуват. Защото или „няма млади хора”, или „няма достатъчно способни млади хора”. Прощавайте господа, но не разбирам критериите ви. Само се огледайте и ще разберете, че грешите. (Е, абитуриентската стихия може би не е показателна, но все пак смея да се надявам, че не всички са халосани от бухалката на чалгата).

Да, жалко, защото според механизмите на ЕС България никога няма да се добере до вице-председателство на Европейския парламент.

Затова – да, всички са губещи. Най-губещите сме ние – тези, които не се занимават с политика, а се надяват просто политиката да се занимава с тях и да ги уважава.

Преди няколко години щях искрено да се възмутя от ниския брой гласували. Сега разбирам всички тези които не се намокриха за да стигнат до урните. Преди време щях да кажа, че е всъщност избори е нямало. Сега смея да твърдя, че избори наистина имаше. Само пребройте отчаяните от партиите в сегашния им вид в България… Ако зачетем не гласувалите, а тези които не са си дали гласа, тогава ще се доберем до кворум, който ще покаже, че и ние сме демократични хора.

Има ли, няма ли кампания?

Миналата седмица минаха френските президентски избори, с което май че и поприключи дейноста ми свързана с тяхното следене. Разбира се, предстоят парламентарни избори във Франция, които, като се има предвид политическото съзвездие във Франция, съвсем не е без значение. Но да караме по същество.

За пръв път отделям толкова много време да следя предизборна кампания. Колкото и да ме засягат кампаниите, никога досега не ми се беше случвало всеки ден да прекарвам по няколко часа да чета вестници, да слушам радио и телевизионни предавания, за да се информирам какво става с този и онзи кандидат, кой какво е казал, кой каква грешна стъпка е направил, и, най-вече, как е реагирало обществото на всичко това. В никакъв случай не мога да кажа, че съжалявам за прекараното време. Ако бях антрополог или психолог със сигурност щях да извлека много повече полза от дейността си. Аз обаче не съм нито едно от двете. Преди няколко седмици ме представиха като политолог. Може и това да съм, но названието на тази професия като че ли не предоставя достатъчно възможности за да може човек да си представи нещо привлекателно. Дори Word ми подчерта думата „политолог” като грешна. Нека се определя само като наблюдател. Така не се обвързвам с никакви модели през които иначе би трябвало да гледам.

Все пак трябва и да си призная, че попаднах на много интересна кампания. Следенето беше удоволствие, всеки ден с интерес четях новините, защото нещо ставаше. Кандидатите спориха не само на телевизионни диспути, но и организираха митинги, пращаха свои лейтенанти да говорят за тях, че и вместо тях, и всеки гражданин реагираше, а някои граждани се радваха, че им подаряват безплатни фланелки, джапанки, че дори и презервативи с имена на партии и кандидати. Хората във Франция май се научиха на демокрация. Учудващо високата избирателна активност го показа: да даваш гласа си за свой кандидат означава да даваш гласа за самия себе си. Капиталистическото общество не е несъвместимо с „полезния глас”. В пазарната икономика всеки гледа собствения си интерес и невидимата ръка на Адам Смит води всичка в една положителна посока. Слагам си слънчеви пана на покрива, защото след само 1 година ще си избия разходите. А същевременно се оказва, че и енергия пестя. Нищо, че не съм се сетил. Същото мислене може да бъде приложено и в политиката. Гласувам за лицето Х, защото ми е симпатично, харесва ми вратовръзката му, пък и с умиление гледам на ниския му ръст. А същевременно се оказва, че въпросното лице има виждания за Европа, които след няколко години ще са от полза не само на мене самия, а и на моите приятели и неприятели.

От егоизъм ли, от етноцентризъм ли или защото идеологията ги е привлякла, французите разбиха виждането, според което политиката принадлежи само на най-начетените, на тези, които знаят, че ще гласуват за еди-кой-си кандидат, защото той добре познава Джон Стюарт Мил, защото е съгласен с критиката на Арон на Маркс или защото са чували, че монтескьовото разделение на властите е добре разбрано от него. Всеки глас е от значение, и хората, привлечени от добре подготвените кампании на кандидатите, адресирани не само към просветените, а и към тези които имат мнение по разни политически въпроси, изпълниха гражданския си дълг с удоволствие, страх или хъс. Но го изпълниха.

Веднага след края на кампанията във Франция почнах да се ослушвам и оглеждам предимно в българското медийно пространство. Ха! Ами че след само няколко дни предстоят избори! Защо никой не говори за това? Дори лелката от басейна с досада се навежда и вади еднолитровата бутилка топла бира когато по чернобелия телевизор почне да се говори за европейските избори. Отпива, и изпуска едно многозначително „Пуффф!”. Спасителят пък в този се спасява в сауната, за да се отърси от няколкото секунди ТВ-„облъчване”.

Разбира се, при тези обстоятелства (липсата на желание на политиците да се държат като политически кандидати пред народа) не бива да очакваме заинтересованост от страна на потенциалните избиратели. Избирателната активност ще се гмурне до приемливия минимум, колкото да можем да кажем пред Европа и света, че все още сме населено място.

Липсата на истинска кампания едва ли ще възбуди интерес към Европа, колкото и енергийни напитки да се пият. Жалко. Това беше шансът ни да си разкажем къде се намираме от 1 януари насам.

Вестник или блог?

Когато човек си води блог му е позволено да се поизпуска, да си казва личното мнение, макар и от време на време да му се случва да не изпълни законите на пълния член. Позволено му е и да използва думи от говоримия език, защото, по дефиниция, блогът е нещо лично, чиято цел не е нито информативна, нито образователна. Когато човек иска да се осведоми, той действа според павловия рефлекс на журналистиката: купува си вестник.

Пресата не е блог, но въпреки това използва думи от говоримия език. Хора се „утрепват”, „отсвирват”. Работи се „прецакват”. Роми няма, дори и циганите отсъстват, има „мангали”. И така нататък. Сигурен съм, че всеки може да си състави собствен списък от нелепости, от думи, съставящи език годен за Попа или Петте Кьошета, или пък за neolog.nl.

Но длъжни ли сме да четем тези неща във вестници, псевдо-представители на благородната четвърта власт? Не. Защото по този начин ни се отнема личната свобода да избираме между информация, получена от блог (личен носител на информация) и вестник (обществен носител на информация). Не можем да избираме между непрофесионален писател, за когото знаем от самото начало, че не е длъжен да е изучил в изкуството на журналистиката, и журналист, за когото се предполага, че поне на български се е научил. А всъщност не е никакъв професионалист.

Когато писателят говори на читателя по прост(ашки) начин, значи го смята за простак. Ето защо ми е толкова обидно да си купувам вестник. Смятайте ме за какъвто си искате, но поне малко си прикривайте мнението, драги вестникари.

Да, разбира се, че можете да ме отсвирите. Или да ми биете шут.а. И т.н. В това най-малко се съмнявам.

Репрезентативна апатия

Кой знае какво е евродепутат? Някои казват, с право, че май единственото, което е ясно, е, че получават големи заплати и разправят наляво-надясно, че са евродепутати.

„Пак начин да избягаш от отговорност”, „Пак ще се нагушат” – се чува от една страна, а от другата се чудим кого да пратим.

Ако репрезентативната демокрация в нашата държава е стигнала дотам, че се питаме, от една страна, за какво са ни народни представители, а от другата се чудим как да избегнем преките свободни избори, то тогава как искате да си имаме друго освен яки кметове и мълчаливи президенти…

Животът на другите (Das Leben der Anderen), или нашият живот

В „Кризата на културата” Хана Арендт пише, че тоталитарните режими наподобяват лукова глава: всеки слой неминуемо граничи с друг, а правителството стои в центъра. Каквото и да прави всеки слой, той го прави обърнат към центъра, и по този начин го защитава. Външният свят не е нищо друго освен следващ слой на луковата глава.

Повече от петдесет години след като Арендт превърна в теория и обясни тоталитарните режими, те изгниха. Но не сами. С тях постепенно се разкапаха и почерняха всички слоеве: бюрокрация, полиция, образоване. Последният слой е гражданското общество. Единственото спасение за него е центърът да регенерира.

Но гражданското общество може и само да предотврати гниенето си като се занимае със собственото си минало и го осмисли. За това винаги съм се възхищавал на германците, които не пропускат случай да плюят върху бесовете на миналото си. Няма брой на списание Шпигел или на всекидневника Зюддойче Цайтунг който да не споменава нацисткото минало на страната. Ето, част от SPD иска посмъртно да отнеме гражданството на Адолф Хитлер, докато CDU е против такова решение, което би означавало бягство от историческа отговорност. А и киното се грижи за историческото образование на немците. Филм като „Goodbye Lenin” поучава, въпреки забавните си страни.

Florian Henckel von Donnersmarck направи същото с последния си филм, „Das Leben der Anderen” (животът на другите). Филмът е изключителен, това определение, малко изтъркано, ми идва сега, 5 минути след като го гледах. Актьорите са майстори, режисурата и камерата също. Без много излишни ноти фон Донерсмарк показва на немците какво се е случвало в тяхната страна. Показва, но и дава съвсем малка надежда, че може би не всички хауптмани на Щази са били касапи.

Нямам намерение да се превръщам в това, което не съм: критик. Не съм способен на такова нещо, и ще си поспя с филма в главата, вероятно дори ще се събудя със смътен спомен за него.

Това, което мога да кажа, е че филмът е още един урок за България. Ние не си осъдихме миналото, и затова сега още живеем в него. Старите актьори от комунистическия режим още си играят ролите, в други одеяния, а ние гледаме захласнато.

Кога ще си напишем историята? Кога ще разкажем и ние открито, без недомлъвки, нашия живот на другите? Моето поколение вероятно „и идея си няма как е било”, защото не сме го изживели разумно, ами сме ходили на четири крака в ядрено зелената чернобилска трева докато щедрата номенклатура е раздавала ягоди с големина способна да докаже дори тезите на Лисенко и Мичурин. Това ни казват всички, с които не споделяме минало, изживяно с разум. Но на тях мога да кажа само, че сега споделяме едно и също настояще, в което понякога се питам дали всички са още с разума си.

Хана Арендт се оказа права и в още нещо, без да иска: ние май сме лукови глави.